Archivo de la etiqueta: Отзиви

Михаел Стомин – Тихата Светлина на “Естествата”

От известно време се връщам спонтанно и задълго при публикуваната тази година /под редакцията на Марин Георгиев/ мислословност** на Маргарит Жеков – поета, публициста, преводача и теолога, улавящ честно до кротост хармоничността на тихо усмихнатата радост чрез Естествата, които самотно, красиво и дълбоко подсъзнава чрез природата на Вярата си. И се убеждавам отново, почти на всяка стъпка: дълбоката вяра е тиха, а тихостта й – смирение.
Едно от поместените в стихосбирката произведения (“Дъждът”) е приютено в българския си оригинал и самостоятелен превод на немски език в последния годишник /бр.27, 2010/ на авторитетния австрийски Kulturmagazin “Reibeisen”*, редом с още две по-нови стихотворения (“Житейска равносметка” и “Продаване на родната къща”), и колкото да исках да се спра на тях накрая, не успях да превъзмогна гъдела на нетърпението си. Затова цитирам първите два реда “Житейска равносметка” още тук:

Колко много нещастни мигове,
които смятал съм за щастливи.

И веднага бързам да се върна при началото на “Естествата”, където истината на безшумния Жеков се е промъкнала на пръсти в себе си, за да освети тишината на вярата му и отвътре; или изразено със собствената му скромна словесност:

Възпях утехата разлистена,
която твоя стих раздира:
Ако цени трохата истина,
човек куршума ще презира.

Но бързам отново: за да се върна далеч по-назад, във втората му стихосбирка “Разговор със собственото сърце” – при началото на ранобудните му поетични излети, където, обзет от себеуважението на тихата си талантливост, невъзмутимо самотен, открива:

Всяка нощ
самотен гледам към звездите.
Само любовта към Бога
винаги е споделена.

Тъкмо това невъзмутимо откритие го отвежда при въпроса

А животът ни какво е?
Купче окъсели грижи.
Купче окъсели болки.
И отгоре – стрък надежда.

Цялата планина Смирение е скътала в пазухите си плахата сърдечност на онази самоосъзнаваща се утеха, наричана ежепросто Надежда. Маргарит Жеков не я споменава често, но това е присъщност на почтената му мълчаливост – кротка, отстъпчива и добровъзпитано снизходителна:

През детството
замерях с камъни
съседските деца.
И никой никога
не ми отвърна.

Възмездие получих
от своята ръка,
която днес копнее
да храни гълъби –
трохички хляб
смирено да подхвърля …,

на забързаното си мълчание, което напира назад към забравеността, за да види

… един листец с черешов цвят
довян от вятъра …

Притихналата поетичност на забързания Мълчаливец гледа вечността с очите на неугасващия спомен. Той знае, че тя знае: ние сме изгонени от Рая и ни припомня:

Цял живот пишем стихове
за нещата, които убихме.
А можехме да затънем нагоре –
в красота, в небесната киша …

“Едничка скръб да имаме – да не смогнем стиха си да запишем” е тежка, опрощаваща въздишка, защото ние сме “препълнени с небе”, “невинни агнета на светлината”, пред очите на които
… там от грейналите клони,
понякога цветът се рони
и бавно вечността узрява.
…………………………………………
И пламъкът ще възкресява
онези, които са го чакали.

Наблюдаващ света от приземната си стаичка, Мълчаливецът проумява, че “всеки в тоя свят е на квартира”; той “вижда своя ръст оттам

навън цветята
стърчат над теб с една глава,

и разпознава с присъщата си тиха благодарност метафизиката в думите на Цветан Петков след една “Горска разходка в Дарсберг”:

Наистина си прав,
че боровете са молитви.

Да, сега му остава само още една малка крачка, за да ни напомни

От собствен прочит всеки е разбрал:
незрим е мракът, връз душите проснат.
И лъч незрим товара ни докосва
стопява го до капка жал.

и да попита – кротко и смирено:

Жадувал толкова неща,
какво те утолява духом

за да заключи – тъжно и надеждно – горе, в началото:

Човекът не може вече да сложи
ръка на сърцето си.

Защо е така, ни казват “Естествата”:

Поезията на Маргарит Жеков е изковани звуци на Тишината, пренебрегната дори и от Книгата на книгите. Но тя може да се съзерцава; и да осмисля като спокоен сън на Светлината. На тази идея ме навеждат почти всеки ред и дума в “Дъждът” и другите две /с/тихотворения, отпечатани в “Reibeisen”, където всяко по-чувствително ухо може да чуе стъпките на Тишината. Ритъмът на всички възрасти “трополи”, детските длани “припляскват”, вълната е “стихнала”, семейното ложе “поскърцва”, чехлите “тътрят”, агонията “затихва”, крилете “припърхват”, “мълчанието се спуска”, “погледът” е бездомен, гълъбите – “капки, които го кърмят.” /Последното е без съмнение звук на гукаща Тишина./ И ако полети върху тихите криле на “Милост”-та, всеки може да открие: “Толкова съм грешен, че не бих могъл да понеса ласката на Бога. Но Той ме погали със сянка на литнала птица.” Талантът не е непременно да кажеш нещо ново, а нещо друго. И в кротката тишина на своята талантлива чувственост, мислещият Мълчаливец осъзнава /само на пръв поглед лесно/, че изкушението на неговата тишина е Светлината. Затова, нека чуем звука й отново:

Но Той ме погали
със сянка на литнала птица.

Позволено ми е да попитам още веднъж: Не е ли тази негова тишина скоростта на Светлината? Според мен, да – така ми шепне талантливо поезията на Маргарит Жеков – където да отгърна и накъдето се озърна в света на неговите /с/тихоредия.

И където да бях, пред мен вървяхте,
вие, гугутки от родната стряха,
вие гугутки с флейти в крилете …

и

Каква заслуга имаме
освен на залъци да разчупим
къшеите Светло слово?

защото

Само безпътица е нашата слава.

И още:

Какво постигна с всичките си книги?
Те бяха твои собствени вериги
от тихи, носталгични мигове,
които ти от алчните подметки
на своя век откъртил си
жадувайки безсмъртие.

Тишината не умира! Тя оцелява и в бездрумност, и в забрава.

Не са бездомни всъщност ветровете.
Огнищата ни са бездомни.

Има ли тихост по-крещяща от тази, да попитам?
Няма. Няма ли е тя – бездомната истина?

И колко много щастливи мигове,
които смятал съм за нещастни.

Да, просто:
Нямото щастие е мълчанието на Светлината:

“Когато отшумят вагоните на мрака,
макар със закъснение, уви,
ще ни съзрат и нас, безстрашните треви,
живели между релсите на влака.”

Останалото е тихостта ти, сънуваща истини,
Говорителю на Тишината.

10. 11. 10

*В същия брой са поместени двуезично (на български и немски) и четири стихотворения на поета Иван Желев (“Някои листа…”, “Признание”, “Слизаш от небето…” и “Пустинята”) в превод на Маргарит Жеков.

** Маргарит Жеков – “Естества” – Стихотворения 1989-2009, издателство “Литературен форум”, библиотека “Българска сбирка”, София, 2010.

  

Михаел Стомин е роден през 1942 година в Пловдив. Завършил е медицина в Медицинския университет в София. Още по време на следването му негови разкази са излъчвани в литературната редакция на Радио “София”. До 1976 година е работил като коремен хирург в София, след което имигрира във ФРГ. Една година е работил като сътрудник на свободна практика към Радио “Дойче веле”. После е работил като гинеколог, станал е немски гражданин и член на Немската камара на лекарите. Не членува и никога не е членувал в политически партии и други обединения. През 2004 година е написал романа “Пратеникът на Матея”.

Deja un comentario

Archivado bajo Uncategorized