Продава се къща в Долни Пасарел, цена – 280 000 евро, House for Sale in Pasarel – EUR 280 000

 

Четириетажна къща, 650 кв. м., включително заведение – 82 кв. м., магазин – 42 кв. м., двор – 400 кв.м.  и пристройка с гараж – 83 кв. м. Намира се в Долни Пасарел, 23 км от София, в непосредствена близост до автобусна спирка на софийския градски транспорт.

Разпределение:

На първия етаж – заведение, вътрешно стълбище,

На втория етаж – тоалетна, мокро помещение, кухня, просторен хол, камина и тераса.

На третия етаж – вътрешно стълбище, 4 спални с 2 тераси, тоалетна, баня с тоалетна.

Междуетажие – библиотека с тераса.

На четвъртия етаж – 1 спалня с тераса, просторно холово пространство с 2 тераси, баня с тоалетна и джакузи, просторна тераса.

Къщата разполага с котле и локално парно, сателитна телевизия и Интернет-връзка.

Цена без обзавеждането – 280 000 евро

За свръзка: +359 886 433 594

Four-storey house, 650 sq. m., including restaurant - 82 sq. m., shop - 42 sq. m., yard - 400 sq. m. and an extension with a garage - 83 sq. m.
It is located in Dolni Pasarel, 23 km from Sofia, next to the bus stop of Sofia public transport.
Distribution: On the first floor - internal staircase,restaurant; On the second floor - toilet, laundry room, kitchen, spacious living room, chimney and terrace. On the third floor - internal staircase, 4 bedrooms with two terraces, toilet, bathroom with toilet. Mezzanine floor - library with terrace. On the fourth floor - 1 bedroom with terrace, spacious living room with two terraces, bathroom with toilet and jacuzzi, spacious terrace. The house has a boiler and local heating, satellite TV and internet connection. Price without furniture - 280 000 euro; Contact: +359 886 433 594

 

 

 

House

Deja un comentario

Archivado bajo Uncategorized

Маргарит Жеков: Жените – начин на употреба

Жените не разбират от еротика. Те самите са еротиката. За тях и по отношение на еротиката важи максимата на Фридрих Шлегел, отнасяща се за поезията: “Не е необходимо жените да пишат поезия. Те самите са поезия”.
Разбира се, към всяка максима трябва да се подхожда демократично. Представете си каква загуба за отечеството на поезията би било, ако Емили Дикинсън се бе съгласила с максимата на Фридрих Шлегел.
Моя милост, като виден еротичен Марко Тотев, не е достоен да се изказва по възвишената тема за жените, но понякога горчивият опит на губещия може да подейства изцеляващо.
Преди всичко бих искал да предупредя, че красивите момичета, ако трябва да перифразирам Кавафис, се отегчават от витийната реч на политолозите. Докато ухажвате дамата на сърцето си, никога не й говорете за политика и за трагичните исторически събития, споходили отечеството.
Ако вече сте женени и искате да предизвикате еротично настроение у булката, достатъчно е да поканите за няколко дни на гости в дома си нейните най-любими роднини. И още през първата нощ по време на гостуването на родата ще се убедите, че булката, що се отнася до еротиката, няма да има нужда от “агитиране за съветска власт”.
Ако искате жена ви да шета по-добре и да чисти до блясък дома ви, не е нужно да й крещите. Крясъците и скандалите убиват у нея еротичното настроение. Достатъчно е да поканите на гости приятелски семейства, които и тя много харесва. Тогава тя доброволно ще се втурне да шета и ще накара дома ви да заблести като царски дворец.
Обикновено за нашего брата, който е тънък ценител на женската красота, най- съкровеното еротично въжделение е да съзерцава и милва прическата, която е избуяла между бедрата на избраната от него Дулсинея. Но за нея върхът на насладата не е да съзерцава най-красивата част от тялото на нашия Ромео. За нея въодушевяваща е онази рядка добродетел, наречена “оказано доверие”. За нея възбуждащо е не само да й поднесеш букет, но и да й връчиш заплатата си – да й позволиш да царува в твоето домакинство. Неслучайно нашите предци – старите българи – са създали поговорката “Татко носи, мама меси”. Бог е създал семейството, за да може таткото в дома да направи щастливи своите обични. Та да съзрат в него жената и децата обичта на Оня, Който е “цял прелест”, както се казва в Песен на песните.
И последното по ред, но първо по значение правило: тъкмо на Оня, Който е “цял прелест”, на Спасителя, трябва да се доверим, за да намерим чрез Неговото водителство любимата на сърцето си. Защото “къща и богатство се оставят наследство от бащите, но благоразумна жена е от Господа.”

1502691_10152524592473868_196339406_o04.08.2019

Deja un comentario

Archivado bajo Uncategorized

Маргарит Жеков: Защо водещите български футболни отбори нямат трайни успехи в европейските клубни турнири?

StanislavDyulgerov_TwenteПървата причина за неуспеха на българските елитни футболни отбори в Европа е споменатият от прочутия банккер Атанас Буров основен недъг на българския манталитет – склонността на нашенеца да се стреми да мине тънко, да хитрува, отказвайки да плати истинската цена за качествените продукти в бизнеса – един недъг, срещу който не са имунизирани и собствениците на най-титулуваните български футболни отбори.

Ако погледнем историята на Шампионската лига, най-скорошните български успехи там са свързани с два отбора – „Левски“ от времето на треньора Станимир Стоилов, спортния директор Наско Сираков и президента на клуба Тодор Батков, и – в последно време – „Лудогорец“ на собственика Кирил Домусчиев.

Както е известно, „Левски“ проби един път в груповата фаза на Шампионската лига – през сезон 2006-07 година, и два пъти в груповата фаза на Лига Европа – 2009-10 и 2010-11 година, докато „Лудогорец“ има две участия в груповата фаза на Шампионската лига – през 2014-15 и 2016-2017 година, като при второто участие излезе от групите като трети с право да продължи в Лига Европа. Но при тези пробиви на двата български водещи отбора спечелените от УЕФА седемцифрени парични постъпления в евро не се насочиха нито към банковите сметки на футболистите, нито към бюджет за нова, още по-силна селекция на клубовете. И „Левски“, и „Лудогорец“ инвестираха в изграждане на стадиони, разпродавайки същевременно най-качествните си играчи. Резултатът от тази стратегия е известен – провал и за двата отбора в европейските клубни турнири насред иначе съвременните и отговарящи на европейските футболни стандарти собствени клубни стадиони.

Втората причина за провала на водещите български футболни отбори в Европа е пристрастното футболно съдийство в България, което превръща в свои галеници именно тези два отбора. В Европа обаче съдиите свирят безпристрастно и там нашенските звезди, свикнали да им се опрощават нарушения за жълти и за червени картони, често напускат предсрочно футболния терен, изгонени от реферите за грубата си игра.

Третата причина за фиаското на българските футболни грандове в Европа е липсата на професионална стратегия за изграждане на клубни детски футболни школи, както и липсата на стратегия за развитие на спорта като национален държавничеески приоритет в България. Като прибавим към всичко това и духовната, нравствената незрялост на малкото на брой съществуващи български футболни таланти в родни или пък чужди клубове, афинитета им не да блеснат на игрището като виртуози на футболната игра, разбирана като изкуство, познато от кариерата на гении-идеалисти като Гунди, например, а да се изявят като „герои“ на нощния живот в чалготеката или в плейбойската рубрика на булевардните вестници, тогава не е чудно, че българските футболни успехи на световно ниво липсват от 25 години насам. Защото футболът, като всяко изкуство, изисква не само дарба, но и характер, съчетан с добродетелно себеотрицание и духовна просветеност. Неслучайно Лионел Меси, един от най-добрите футболисти не само в днешните класации на „Франс Футбол“, но и в цялата история на футбола, след всеки отбелязан гол посочва с две ръце към небето, давайки, чрез този красноречив жест, да се разбере, че постигнатият успех се дължи на Бога и че на Бога следва да се отдаде и славата, и благодарността за постигнатото. Сравнени с Меси по морални устои, доста от българските най-извстни футболисти, а дори и най-известният български тенисист, наподобяват самозалъгващи се пубертети, които още не са осъзнали, че честата и зрелищна смяна на интимните приятелки не е постижение, а препятствие, което ги отделя от Бога, лишава ги от благословение и траен успех и в живота, и в спорта, и им създава незавидната слава на най-прочутите неудачници в жълтата преса. Но все пак каузата на българския футбол и на българския спорт не е безнадеждно изгубена. Всеки човек може да сгреши и всеки човек е ставал жертва на безразсъдствата си през младежките си години. Но винаги съществува възможността за самоусъвършенстване, възможността да обърнеш поглед към примера на най-добрите, най-великите спортисти. И да решиш чрез свободната си воля да следваш не само тяхната техническа спортна виртуозност, но и тяхната добродетел, тяхното смирение и упование.

27.01.2019

Deja un comentario

Archivado bajo Uncategorized

Маргарит Жеков: ФСБ в два юбилейни концерта

Baharov_07.10.2017

Александър Бахаров в края на концерта на 7 октомври 2017 г. в София

 

ФСБ изнесе предизвестения си концерт на 31 март 2018 година в Пловдив.

 

Мястото на събитието бе спортната зала на мултифункционалния коплекс „Сила“ (https://tourmkr.com/t5Z1ACazpk#72?) и, с оглед изявлението на фронтмена на ФСБ Румен Бояджиев в предаването на Иван Гарелов „Диалози“ в свежо.нет (https://www.youtube.com/watch?v=lPd5O_5dKuk), че рок-групата може да осъществи в България максимум три концерта годишно (а концертът през миналата година бе само един), се потвърди предположението, че концертът в Пловдив ще е повторение на юбилейния концерт през октомври миналата година в зала „Арена Армеец“ в София и  ще представлява един скромен личен юбилей на основателите на групата, които навършват своята 65-годишнина: Константин Цеков навърши 65 години на 24 декември миналата година, докато Александър Бахаров и Румен Бояджиев навършват въпросната годишнина съответно през февруари и април 2018 година.

Това, с което ФСБ винаги изненадват и възхищават ценителите във всеки нов концерт, е тяхната способност творчески да преосмислят и преработват своите композиции в посока към избистряне и открояване на оригиналното и приносното, докато шеговитите музикални цитати от чужди симфонични и рок образци биват изоставяни. Така например концертното изпълнение на инструменталната пиеса „Пъпеш“ от албума „ФСБ на концерт“(1985) започва с шеговит цитат от известния австрийски класически композитор Карл Черни (1791-1857), а сегашният концертен вариант на „Пъпеш“ се отличава с остроумно самоцитиране: Константин Цеков майсторски вплита във встъплението основния и много подходящ за случая мотив от инструменталната пиеса „Шега“ (1976).

Показателно е също, че инструменталната пиеса „Сладолед“ от албума „Обичам те дотук“ (1987), включена и в издадения на Запад англоезичен вариант на албума под заглавие „Kissing You Good Night“, в която има и представителен цитат от песента на рок-групата „Канзас“ „Продължавай, блудни сине“ (1976), не е включена в най-новия концертен репертоар на ФСБ.

Както се вижда и от представителен видео-клип на част от концерта в Пловдив в Ютуб – https://www.youtube.com/watch?v=fjGvTmI9Ndo,  началото на шоуто е като онова в „Арена Армеец“ – Константин Цеков се появи отново под светлината на прожекторите и на акордеон подхвана инструменталната пиеса „Пъпеш“. Последва също така блестящо изпълнение на инструменталната пиеса „Кълбото“, при което солото на маримба този път бе изпълнено от Борислав Бояджиев – Борче.

Неизбежното сравнение между двата юбилейни концерта – този в зала „Армеец“, от който също има представителна едночасова извадка в Ютуб – https://www.youtube.com/watch?v=FadXUJWuXv8,  и сегашният в зала „Сила“, разкрива огромното значение, което е имал за ФСБ Александър Бахаров: не само в композиторско отношение, но и по отношение на музицирането – именно изявата на гениален музикант като Бахаров показва каква е разликата между виртуозното, от една страна, и само отличното свирене на бас китара, особено в песни-шедьоври като композицията „Ако спреш“. Всъщност, ако проследим развитието на стила на ФСБ през годините, неизбежно се стига до извода, че Бахаров е действителният лидер на тази толкова своеобразна рок-група. Именно Александър Бахаров, чрез композиции от албума „След десет години“ като „Пак ще се прегърнем“, „Ако спреш“ и „Епизод от романтичен филм“ осъществява пробив от традиционното за групата фънк-звучене към трайното въвеждане на хард-рок мотиви, задавайки по този начин насоката на развитие и през годините от юни 1983 година насам, когато някои негови колеги в групата са го принудили да напусне ФСБ. Можем само да съжаляваме, че през 1987 година членовете на ФСБ отхвърлят предложението на австрийския си продуцент Кристиан Колоновиц да имигрират на Запад, където в Bellaphon вече е осъществен англоезичният им албум „Kissing You Good Night“. Чрез този отказ групата се маргинализира спрямо световния шоу-бизнес, но все пак остава потвърденото и на 40-годишния юбилей на ФСБ приятелство между тримата основатели – едно благородно достояние, напомнящо за достолепната библейска максима „…Но има приятел, който е по-близък и от брат“ (Притчи 18:24).

По същество концертът на ФСБ в Пловдив на 31 март бе и един благороден жест на групата към многобройните й почитатели, които в отзивите си преди и след юбилейния концерт в София през октомври миналата година споделиха болката си, че не са успели да присъстват.

И тъй като на предизвестеното блестящо шоу в Пловдив липсваше диамантът в короната – плътният и неподражаемо виртуозен тембър на Алембик-бас китарата на Александър Бахаров, нека да си припомним какво се случи на юбилейния концерт в София.

На концерта на 7 октомври 2017 година в софийската зала „Армеец“ по случай 40-годишнината от създаването си ФСБ,

за разлика от хард-рок импровизациите от предишните си концертни изяви, предпочете студийните аранжименти на най-прочутите си хитове, изящно намеквайки за първоначалното българско название на групата. Забележително е, че в тази паметна за историята на българската поп-музика вечер всички музиканти от знаковата за европейската рок-музика група свириха някак си по-вдъхновено, по-прецизно, окрилени без съмнение и от участието на виртуозния басист и композитор Александър Бахаров, с чието появяване на сцената тримата основатели на ФСБ бяха в пълен състав.

Започвайки концерта си с инструменталната пиеса „Пъпеш“, музикантите от ФСБ намекнаха и за легендарния си барабанист Петър Славов (1941-2008), чиито величествени стакато-барабани бяха единственото нещо, което липсваше на този виртуозен юбилей. Но почитателите, които препълниха достолепната зала „Армеец“, улеснени от елегантния академичен толеранс при започването на концерта, трябваше да се утешат с библейската максима от Еклесиаст: „Кривото не може да се изправи и липсващото не може да се брои“.

Справедливостта изисква да се отбележи, че и Ивайло Крайчовски – композиторът на интересна (записвана като самостоятелен проект) авторска електронна музика и басистът-заместник на Александър Бахаров от края на 1983 до края на 2006 година, има свой изящен стил, дял и принос в историята на ФСБ, но при създалата се обстановка – когато е поканен брилянтният титуляр-съосновател, появяването на Крайчовски на сцената се оказва невъзможно, дори само заради неловкия факт, че някогашният заместник вече има свой заместник в лицето на Ивайло Звездомиров.

Би могло да се каже, че ФСБ са майсторите на баладата с хитове като „Случва се“ „Гара разделна“, „Високо“ и „Отговор“, изпълнена на концерта впрочем в стил „Love of My Life” на „Куин“, но достойнството на тази изключителна българска рок-група е и в това, че техните композиции са удивително разнообразни в жанрово и стилово отношение. Те биха могли да изнесат цял концерт в стила на електронната музика и етно-рока с инструментални пиеси като „Пъпеш“, „Кълбото“, „Картини“ и „На път“, както и с песни като „Зимна къща“, но същото може да се каже и за фънк-композициите на Александър Бахаров, четири от които – „Ако спреш“, „Пак ще се прегърнем“, „Безсъница“ и „Празник“, прозвучаха на юбилейния концерт в зала „Армеец“ и бяха безспорно гвоздеят на вечерта чрез присъствието на самия Бахаров на сцената.

Разнообразието на юбилейния концерт на ФСБ в зала „Армеец“ бе и чисто темброво. Константин Цеков, виртуозен мултиинструменталист на клавишните инструменти,  изсвири на акордеон вместо на синтезатор началния основен мотив от инструменталната пиеса „Пъпеш“, а при изпълнението на песента „Отговор“ замени синтезатора с пианино, когато трябваше да изсвири основното клавирно соло в тази композиция. Великолепно бе и клавирното встъпление, което той, като истински майстор, изненадващо вплете като неразривна част от инструменталната пиеса „На път“.

Изненада поднесе и Румен Бояджиев, разгръщайки и виртуозно обогатявайки една своя забележителна и позната още от албума „ФСБ на концерт“ синтезаторна инпровизация във финала на песента „Безсъница“. Блестяща бе и изявата на Иван Лечев – на неговите сола като китарист би се възхитил и виртуоз като Стив Лукадър, а към тях се прибавя и съвършенството му като цигулар в композиции като „Иде вятър“ и „Картини“. Към познатия тембър на бас-китарата на Ивайло Звездомиров бе прибавен и виртуозният звук на легендарната Алембик бас-китара на Александър Бахаров, достигнал своята кулминация чрез своеобразния джем-сешън на двамата басисти в изпълнението на песента „Празник“.

Отлично впечатление остави и китаристът Николай Копринков, който, особено със солото си в песента ‚Няма как“, показа защо е поканен да свири с ФСБ.

 За тембровото разнообразие на концерта и за авторитета на ФСБ като явление в европейската музикална култура красноречиво допринесе и фактът, че проф. Емил Ханджиев, участвал в студийния запис на инструменталната пиеса „Кълбото“, пристигна със самолетен полет от Гърция, за да откликне на поканата и да участва на маримба и в първото концертно изпълнение на тази композиция.

Своеобразен комплимент за ФСБ е и фактът, че синовете на Константин Цеков и Румен Бояджиев – Стефан Цеков, от една страна, и Румен Бояджиев Младши и Борислав Бояджиев, от друга, участват всеотдайно в концертите на групата, макар че вече имат свои успехи и постижения в други престижни жанрове – класическа музика, джаз и клуб хаус музика.

Но вълнуващият край на юбилейния концерт на ФСБ с прегръдката на Румен Бояджиев и Александър Бахаров на сцената след 34 години ни убеждава, че в изкуството и живота съществува и нещо, което се извисява дори над виртуозната техника на музицираие и блестящата музикантска кариера. Този жест, както и жестът на Александър Бахаров, който поздрави Ивайло Звездомиров след заключителния втори бис на концерта, разкрива, че тези прекрасни музиканти не само на думи, но и на дело в собственото си човешко битие заявяват и живеят посланията на своите песни за обич, прощение, човечно достойнство и духовно издигане на личността високо над злобата на деня.

Можем само да съжаляваме, че юбилейният концерт не бе записан от нито една телевизия или звукозаписна компания, тъй като е съвсем сигурно, че издаването, например, на шестте песни, в чието изпълнение се включи Александър Бахаров, би предизвикало заслужен фурор сред ценителите, понеже заедно с Бахаров ФСБ издава пет албума от 1978 до 1983 година, докато албумите, издадени в негово отсъствие от 1984 до 2017 година, са три.

За почитателите остава надеждата, че Александър Бахаров, който е единствен от основателите на ФСБ без самостоятелен албум, скоро би запълнил тази празнина в кариерата си и тогава песента „Пак ще се прегърнем“ отново би прозвучала пророчески като сбъднато мото на духовното единение между възприемател и творец в образците на високото изкуство. А след като става дума за високо изкуство и щом, например, прочут джазов пианист като Кийт Джарет в двоен компакт-диск е изпълнил на клавесин двата свитъка с „Творби за добре темперирано пиано“ на Йохан Себастиян Бах, не е непостижима мечта да видим и ФСБ в това амплоа – в изпълнението, примерно, на творби като Соната в до мажор за флейта и басо континуо BWV 103. И това не би било прецедент, понеже в една от новогодишните музикални програми на БНТ през втората половина на 80-те ФСБ вече са свирили класика със своя рок-инструментариум.

 

23.12.2017, 14.02-27.04.2018

Deja un comentario

Archivado bajo Uncategorized

Маргарит Жеков: Едно благодарствено уточнение (Още веднъж за поезията на Йордан Ковачев)

В една своя статия, поместена в блога http://tolstoist.blog.bg/, както и в сп. „Море”, книжка трета от 2016 година, толстоистът Йордан Йорданов ми оказва изключително висока чест, хулейки моята литературоведска студия за поета Йордан Ковачев от книгата „Йордан Ковачев, представен от Маргарит Жеков”, тъй като, както е известно на човеците, за които Бог е познаваем, понасянето на лъжливо отправени хули, гонения и злословия представлява едно от блаженствата в Евангелието (Матей 5:11-12).

Припомняйки си израза „всички братя хора” от стих на Йордан Ковачев в стихотворението „Молитва за мама”, бих искал само да посоча защо хулите и злословията на толстоиста Йордан Йорданов са несъстоятелни, понеже на брата-човек е редно да се помогне, да се отстрани празнотата и неяснотата, причинена от неговото незнание. А в случая неверните заключения и неоснователните обвинения на толстоиста Йордан Йорданов относно литературоведската ми студия за поета Йордан Ковачев са предизвикани от неведението на толстоиста Йорданов по въпроса за същността на литературоведското понятие „лирически герой”. Докато толстоистът Йордан Йорданов смята, че лирическият герой в поезията на Йордан Ковачев е толстоист (понеже поетът Йордан Ковачев като личност е толстоист), истината по въпроса, както пише проф. Никола Георгиев в книгата си „Анализ на лирическата творба” (издателство „Народна просвета”, София, 1985 г., стр. 29), е, че „двата човека, реалният и лирическият, са свързани, но са качествено различни; лирическият човек е друг човек, ново осъществяване на човешкото начало – и в това е социалната му функция”.

Толстоистът Йордан Йорданов ревностно твърди във въпросната си статия, че в изречението в студията ми, споменаващо толстоизма, имало грешно становище относно толстоизма, но лирическият Аз в поезията на Йордан Ковачев не е толстоист в смисъла, застъпван от толстоиста Йордан Йорданов. Доказателство за това е тъкмо стихотворението „Аз не дръзнах да ти подражавам”, което толстоистът Йордан Йорданов споменава в статията си. За разлика от толстоиста, за когото според приведените от Йордан Йорданов постулати „Бог е непознаваем и неизвестен”, лирическият Аз в поезията на Йордан Ковачев е познал величието и божествеността на Христос:

 

Аз не дръзнах да ти подражавам –

толкова си божествен и велик;

все смирено и с любов заставам

         аз пред твоя лик.

 

Лирическият Аз в стихотворението „Аз не дръзнах да ти подражавам” нарича Христос божествен и това е именно изява на „обитаването на божественото естество на Спасителя чрез Духа у човека”, защото „никой не може да нарече Исуса Господ, освен със Светия Дух” (1 Коринтяни 12:3, втора част).

Другото несъстоятелно обвинение срещу студията ми в статията на толстоиста Йордан Йорданов е твърдението, че „и отъждествяването на лирическия герой с Христос е богословско-протестантски обяснено” и че такава „протестантска проповед” (ведно с лъжливо вменената ми от Йорданов „антикомунистическа омраза”) „няма място  в литературно изследване”. Истината е, че повествователят в писмовните фрагменти на Йордан Ковачев застъпва протестантски възглед:

„А в годините на инквизицията се беше развила именно същата изключителна и жестока прибързаност. Чистотата на догмите се нарушаваше от свободомислещите, маврите, евреите, еретиците и прочие. Църковните деятели страдаха от поругаването на техните светини и казваха: “По-добре 10 невинни да загинат, отколкото един еретик да се спаси край тях.”

Разумното съзнание, свободната мисъл и добротата не могат да приемат такова извращение на идеала”.

 

По същия начин и лирическият Аз, вярващият човек, в поезията на Йордан Ковачев изявява протестантско разбиране за човешкото битие на грешната земя, копнеейки за небесната родина. Тъй като ортодоксалните християни тълкуват милениума от Откровението като „символичен период, обхващащ историята на Христовата църква до Второто пришествие” (тоест те разбират царуването с Христа като царуване на тази земя), именно за протестантите, за отлъчените от официозната църква реформатори, както и за преданите на Бога старозаветни патриарси, се сбъдват знаменателните евангелски слова, съзвучни със стихотворението на Йордан Ковачев „Да зная нейде някой мирен кът”: „Всички тия умряха във вяра, тъй като не бяха получили <изпълнението на> обещанията; но ги видяха и поздравиха отдалеч, като изповядаха, че са чужденци и пришелци на земята. А ония, които говорят така, явно показват, че търсят <свое> отечество; и ако наистина, <така говорейки>, са имали в ума си онова <отечество>, от което бяха излезли, намерили биха случай да се върнат. Но на дело желаят едно по-добро <отечество>, сиреч, небесното; затова Бог не се срамува от тях да се нарече техен Бог, защото им е приготвил град” (Евреи 11:13-16).

Толстоистът Йордан Йорданов представя мотива за небесната родина като толстоистки, но такова тълкуване е недостоверно, тъй като съотношението между Авраам и Христос  (Йоан 8:58) важи и за съотношението Лев Толстой – Христос. Със същата истинност Спасителят би могъл да заяви: „Преди да се е родил Толстой, Аз съм”. Проява най-малко на неведение би било настояването да смятаме за послания на Лев Толстой канонически духовни начала, които са оповестени от Бога чрез старозаветните и новозаветните пророци и евангелисти хилядолетия преди раждането на Лев Толстой.

Неуместно е и раздразнението на толстоиста Йордан Йорданов от споменаването на понятието ‘библейски’ в моята студия и настояването определението ‘библейски’ да бъде заменено от понятието ‘евангелски’. Всъщност между понятията ‘библейски’ и ‘евангелски’ няма противоречие, тъй като в Евангелието на много места присъстват позовавания от Стария завет – евангелските събития са изпълнение на старозаветните иносказателни пророчества. А и лирическият Аз в поезията на Йордан Ковачев се отъждествява с Аза в лириката на старозаветния псалмист чрез споменатата и от Йордан Йорданов поетическа творба „Псалм 23”.

Толстоистът Йордан Йорданов хули моята литературоведска студия за поета Йордан Ковачев, наричайки изследването ми „Авгиеви обори” и оспорвайки твърдението ми, че лирическият Аз в стихотворението „От сърцето болно само нежност блика” очиства греховните подбуди в себе си чрез  „метла желязна” като  „намек за действието на Христос у човека чрез влиянието на Светия Божии Дух”, но и това становище на Йорданов, макар да изглежда остроумно със своята подигравателност, не отговаря на художествените факти в споменатата поетическа творба на Йордан Ковачев. Преди всичко толстоистът Йордан Йорданов не е вникнал в значението на метафората, чрез която в стихотворението са пресъздадени превъзмогнатите духовни пороци:

 

На гнева изчезна старата проказа,

ярост не познавах и не знаех бяс,

глухата ненавист, сляпата омраза

със метла желязна сам почистих аз.

 

Известно е, че очистването на проказата, както и изгонването на бесовете у човека, не може да се извърши от самия заболял човек. С използването на проказата като метафора за гнева лирическият Аз в стихотворението на Ковачев намеква за свръхестественост и богодареност на това лично почистване и в една такава опитност няма противоречие – Азът взема решение за духовното очистване чрез свободната си човешка воля, но оръдието на очищението, „метлата желязна”, е всеоръжие на Духа.

В заключение ми остава да спомена и неверното обвинение на толстоиста Йордан Йорданов в „европейска антикомунистическата омраза, която бушува като ураган в критическия текст”.  Тук толстоистът Йорданов обърква изобличението с омразата. Добре е да се знае разликата между изобличение и омраза, тъй като повествователят в писмовните фрагменти на Йордан Ковачев също разобличава комунизма в следните размисли:

 

… Няма значение присъствието на вечните слънчогледи и дюнмета. Те са неизбежният пълнеж на всяко общо дело. Те обаче не може да не чувстват положението си на блюдолизци пред свободните синове на народа.

24.02.1946 г.

 

 

…Системата на книгоиздаването у нас изключва всякакво предварително предлагане на издателство и предварително съгласие. Майчице ле, мила! Там има едни герои, за които важат всички строфи на Вазовото стихотворение: “Преклонена главичка остра сабя не сече!” и особено мястото: “И със силните най-паче винаги приятел бях”. Не ги ли виждаш с каква храброст сега вадят на умряло куче нож, макар че докато беше живо и можеше да ги хапе и къса, възпяваха го до отвращение. И ако се окаже, че кучето само спи, а не е умряло, те отново ще се завъртят на 180 градуса и ще започнат да каканижат като един шумящ като празна бъчва млад поет: “Аз отсега започвам да мисля!”.

19.02.1963 г.

 

По логиката на толстоиста Йордан Йорданов би трябвало да вменим и на творчеството на самия Йордан Ковачев антикомунистическа омраза, но истината е, че и в писмовните фрагменти на Йордан Ковачев, и в моята литературоведска студия за него става дума за изобличение, а не за омраза спрямо комунизма.

Искрено се възхищавам на достоверния и задълбочен анализ, който Йордан Йорданов в статията си прави на стихотворението „С тъжна сладост слушам как долита…” Бих припомнил на Йорданов обаче, че гениалните лирически творби винаги имат и втори план, а лирическият Аз в тях проявява пророческо предчувствие за края на живота, което разкрива не само екзистенциалните, но и обществено-политическите знамения на личната участ. Колкото до становището на Йордан Йорданов, че „човешкото страдание в стиховете на Йордан Ковачев се родее с това на Яворов”, бих уточнил, че страданието на Аза в поезията на Яворов и това на Аза в лириката на Ковачев са противоположни едно на друго и това се разбира от отношението на Аза към майката у двамата поети. При Яворов Азът разглежда даряването на живот от страна на майката като жестока безмилостност спрямо потомъка:

 

Та мога ли забрави аз
немилостивата оназ,
живот която ми е дала.

 

При Ковачев лирическият Аз измолва благословение от Бога за майката като награда за нейната доброта и саможертва, както и за нейното посвещаване на потомъка в богопознание:

 

Днес за мойта майка аз те моля,

таз, която с болка ме роди,

таз, която в болест и неволя,

все над мене с нежна грижа бди.

 

Дай й, Боже, здраве, мощ и радост,

срещу всичко, що за мен стори,

срещу туй, че още в ранна младост

Твойта слава тя на мен откри.

 

И накрая, но не на последно място, Азът в поезията на Яворов в своето страдание проклина Бога, докато лирическият говорител в лириката на Ковачев разглежда дори и изпитанието и страданието като своеобразно благословение на поуката от Бога:

 

Бог грижовно като ни поучи,

портите тъмнични ни отключи.

 

Мога, разбира се, само да благодаря на Йордан Йорданов, че със своите опити да разтълкува двамата големи поети – Яворов и Ковачев, предизвика и у мен стремежа към осмисляне на човешкото страдание в тяхното поетическо творчество.

Що се отнася до обвинението в цензорство спрямо поета Йордан Ковачев, което ми отправя толстоистът Йордан Йорданов в статията си (http://tolstoist.blog.bg/politika/2016/09/16/kritika-na-quot-iordan-kovachev-predstaven-ot-margarit-jekov.1476798), то също е напълно безпочвено и неоснователно. След статията на Ася Дертлиева „Някои моменти от обществено-политическата дейност на Йордан Ковачев” съпричастието на писателя Йордан Ковачев към толстоизма не е тайна за четящата българска общественост. Но, както вече посочих, за лирическия Аз в поезията на Йордан Ковачев Бог е познаваем и в този смисъл лирическият герой в лириката на Йордан Ковачев не е толстоист, а християнин-реформатор. Затова и тълкуванието на неговото поетическо творчество  в студията ми в книгата „Йордан Ковачев, представен от Маргарит Жеков” изтъква присъщите на художествените факти християнско-реформаторски мотиви, понеже, както пише Атанас Далчев в един от фрагментите си, „в литературата важат не намеренията на авторите, а постиженията им”.

 

20-21.01.2017

Deja un comentario

Archivado bajo Опровержения

КОМПОЗИТОРЪТ И МУЗИКАНТЪТ АЛЕКСАНДЪР БАХАРОВ: БЪЛГАРИЯ Е НЕ КОМУНИСТИЧЕСКА, А МАФИОТСКА ДЪРЖАВА

Интервю на Маргарит Жеков

За ценителите Александър Бахаров, виртуозен басист и блестящ композитор, аранжор и тон-режисьор, не се нуждае от представяне. За останалите се налага да споменем, че Александър Бахаров е роден през февруари 1953 г. в София. Завършва Националното музикално училище през 1972 г. и Националната музикална академия през 1978 г. в София.  През 1983 г. песента му “Пак ще се прегърнем”, изпълнена заедно с ФСБ, спечели конкурса “Мелодия на годината”. От 1983 г. живее и работи в Мюнхен, Германия.  През 1984 – 88 г. е музикант и тон-режисьор в 3 студия в Мюнхен. През 1988 – 95 г. работи в Радио «Свободна Европа» като продуцент-модератор, а от 1999 г. до сега е щатен тон-режисьор в баварската телевизия.

 –Тази година навършвате 60 години, от които половината са прекарани в Германия. Писал ли сте авторска музика в Германия и в кои албуми сте участвал като студиен музикант в Мюнхен след 1983 година?

Да, наистина през ноември тази година се появява едно интересно равенство в живота ми: по 30 години в България и Германия. Тази ситуация води до правене на равносметки, теглене на черти и пр.

Авторска музика съм писал (и все още пиша), но не толкова за плочи и компактни дискове, а за ТВ предавания, за документални филми, през 89-90г. написах музиката за една ТВ серия – копие на рисуваните миниатюри с Климент Денчев. Беше много интересно!  Правих и много аранжименти.  За съжаление в последно време актуалната ми работа като тонрежисьор гълта цялото ми време и музиката остана малко на заден план, поради което имам малко гузна съвест.

Не е ли 2013 година най-подходяща за издаване на авторската Ви музика, писана в Германия, в компакт-диск?

Повечето от нещата, които написах в Германия, са свързани с картина (видео), така че, възпроизведени само като аудио, не биха звучали убедително. Това е програмна музика.

Не виждам също смисъл да се издава DVD, защото темите не пасват изобщо една с друга.

  – Обикновено за юбилеи футболистите правят бенефисни мачове с гостуващи звезди, а композиторите – юбилейни авторски албуми с гост-музиканти. Вие бихте ли осъществил такъв проект (за радост на многобройните Ви почитатели) и кои свои авторски песни цените най-много?

Първо ще отговоря на въпроса за авторските песни:

Като всеки родител обичам еднакво всичките си деца. Същото е и с песните – може би някои не са завършени както съм си ги представял в началото, но от момента, в който те са реализирани и представени на публиката, са равностойни продукти от моето творчество.

Относно юбилея мисля, че още не съм пред сбогуване, за да организирам прощален «бенефисен мач», а пък предполагам също, че любимите ми инструменталисти Steve Morse, Manu Katche, Branford Marsalis, Patrick Moraz и Gino Vannelli в момента са на турнета и ще се извинят, че в момента не могат да участват в «мача»!

  – Единият от синовете Ви е забележителен барабанист в своя рок-група в Берлин. Означава ли това, че прочутата Ви бас-китара “Алембик” остава наследство и призвание за втория Ви син?

Да говорим за наследство е още много рано. Докато все още мога да мърдам пръстите си, «Алембик»-ът и другата ми Fretless бас китара са си все още мои! След това ще видим. Малкият (Андреас) свири китара и още няма идея да сменя инструмента.

Апропо: Големият ми син Петър наскоро пристана на дългогодишната си приятелка Юлия (берлинчанка) и скоро ще ставам дядо!

Петър стана и автор (писател)! Първата му книга «Истината за Берлин» излиза през април!

http://www.fischerverlage.de/buch/die_wahrheit_ueber_berlin/9783596195947

  – Ако сега трябва да излезете на сцената, за да свирите като басист своята авторска музика, кои музиканти от България, Европа и света бихте поканил да Ви акомпанират?

От Европа и света отговорих по-горе, а от България: Симеон Щерев, Теодоси Спасов, Емил Ханджиев, Константин Цеков и Иван Лечев. На барабаните, разбира се, Петър Бахаров!

  В електронната страница на ФСБ справката за Вас е озаглавена с Ваше изказване: Аз не напуснах ФСБ, аз напуснах България. Означава ли Вашето незавръщане в ФСБ след 1989 година, че България е все още комунистическа държава?

Справката в сайта на ФСБ не е синхронизирана с мен – не знам от къде е взет този «цитат», но ако идва от мен, то той не е изцяло верен. Вярно е, че напуснах Б-я, и то по убеждение, но ФСБ ме принуди да ги напусна няколко месеца преди това! Създадоха повод и го използваха веднага, но по този начин, без да предполагат, улесниха решението ми да емигрирам. Тази тема е много щекотлива и не би могла да бъде изчерпана в едно интервю.

Колкото до конкретния въпрос за България: не бих казал комунистическа (България и преди 10.11.89 г. не беше комунистическа – комунизмът е една много хубава идея по същество и е в много насоки близка до християнството),  а мафиотска! А как ще наречеш мафията, която управлява, е второстепенно.

 

 

  В Интернет официално две песни от периода Ви с ФСБ (“Март” и “Пак ще се прегърнем”) са отбелязани като изцяло Ваши авторски композиции. Има ли и други изцяло Ваши песни в албумите на ФСБ и, ако да, кои са те?

През 1976 г. след реализирането на албума „Non Stop“, който съдържа само cover-и, преди да запишем ФСБ 2, тримата основатели на ФСБ се споразумяхме всичко, което публикуваме като ФСБ, да се пише като съавторство на тримата (горе-долу като Lennon-McCartney), без значение кой какво или колко е написал. Намирам този период за много креативен, защото пишехме наистина заедно или комбинирахме вече готови елементи. Така бяха издадени ФСБ 2 и Кълбото. След първото ни турне в Норвегия през 1980 година се получиха и първите разногласия, някои мислеха,че допринасят повече за успеха на групата, и се реши авторството на песните от «78 Оборота» нататък да се персонифицира.

Песента «Март» е първата ми официална композиция (1971) и беше единствената готова авторска песен с текст при дебюта на ФСБ през 1976, а «Пак ще се прегърнем» последната, която написах за ФСБ.

Но, искрено казано, бих се радвал, ако не бъда идентифициран винаги само с ФСБ.

Това беше един много креативен период от музикалния ми живот, но вече са отминали 30 години!

Кои са тогава Вашите песни в албума «След 10 години», освен «Пак ще се прегърнем» (защото и в този албум авторството на всяка композиция е приписано и на тримата, поне така е върху обложката на грамофонната плоча и компакт-диска)?

1.Пак ще се прегърнем                             Бахаров

2.Обещание                                               Бояджиев/Цеков

3.Картини                                                 Бояджиев/Цеков

4.След десет години                                 Le Orme (Cover)

5.Ако спреш                                              Бояджиев/Цеков/Бахаров

6.Епизод от романтичен филм                Бояджиев/Бахаров

 

  – Като убеден пацифист, бихте ли включил в авторските си композиции библейски мотиви или теми от християнски песнопения, както направи Вашият приятел, пианистът Константин Цеков, в албума си “Глътка от земните реки”?

Не зная дали Библията би могла да бъде обявена точно като пацифистко четиво, но във всички случаи да се работи по религиозни теми е много интересно, свързано е с много изследвания и с много история. Аз още от юношеските си години харесвам (въпреки че не съм католик) грегорианските песнопения, канони, мадригали и мотети – всички те са свързани пряко с църквата. Разбира се, да се пише музика в тази насока е голямо предизвикателство и аз се надявам да имам смелостта да навляза в сферата на по-глобалните музикални изразни средства!

Желая на всички здраве, чиста съвест и дълъг живот!

Мюнхен, 03.02.2013Variant1

Deja un comentario

Archivado bajo Uncategorized

Константин Цеков представи нов албум в Sofia Live Club

Пианистът Константин Цеков представи новия си, четвърти по ред, самостоятелен албум в неделя, 6 октомври, в Sofia Live Club. Концертът, посветен на компакт-диска под заглавие “Take the Ferry Home”, започна след 20 часа, оставяйки елегантен академичен толеранс. Заедно с Цеков на сцената бяха китаристът Иван Лечев, цигуларят Димитър Константинов, саксофонистът Васил Енчев, тромпетистът Михаил Йосифов, басистът Ивайло Звездомиров и синът на автора на албума – барабанистът Стефан Цеков. За начало прозвуча първата инструментална пиеса от албума, озаглавена «Мoving Wheats», последвана и от следващите две – «Fragile Ballerina» и «Tricky Little “Prince Claus” Mood», след което зрителите, изпълнили клуба, чуха и две пиеси от първия албум на Цеков “Вертикали” (1996), песните “Сълзите на скитника” и “Наричаха я птицата” от втория албум “Крилете на рибите”, пиесата “По делтата на” от албума “Глътка от земните реки”, както и песните “Тя” и “Среднощен цирк”, наред с инструментални пиеси като “Врати от неон” и “Градски дъжд” от новия албум. Във виртуозната промоция бе включена и авторската песен на Цеков “Другият”, позната и от репертоара на Васил Петров.  Концертът завърши с изсвирената на бис от Цеков на пианото и Лечев на електрическата цигулка инструментална пиеса “Песен” от албума “ФСБ II”. Сред тон-режисьорите на промоцията на “Take the Ferry Home” бе и басистът Ивайло Крайчовски. Вълнуваща след края на концерта бе и гледката на прибиращия се у дома Иван Лечев заедно със съпругата си и детската количка с невръстния им син.

Маргарит Жеков

045c4a1a6690b6e4965c7b062561ff9c_XL

На снимката: Константин Цеков, който и на представянето на новия си албум бе с бяла фланелка, но без риза предвид нагорещената атмосфера в залата.

Deja un comentario

Archivado bajo Uncategorized